Интровертността и екстровертността не са диагнози, а личностни черти. Те описват по-скоро как човек се зарежда, общува и реагира на социална стимулация, а не дали е „по-добър“ или „по-лош“ в отношенията.

Интровертният човек не е задължително срамежлив. Срамежливостта е свързана повече със страх от оценка, докато интровертността е свързана с нуждата от повече спокойствие, дълбочина и време за презареждане.

Екстровертният човек не е задължително повърхностен или постоянно шумен. По-често това означава, че той се зарежда от контакт, движение, разговори и външна стимулация.

Повечето хора не са крайни интроверти или крайни екстроверти. Много хора попадат някъде по средата и проявяват различни страни от себе си според ситуацията, настроението и хората около тях.

Амбивертните хора често имат предимството да се адаптират. Те могат да бъдат социални, когато ситуацията го изисква, но и да се отдръпнат, когато имат нужда от спокойствие и по-дълбоко обмисляне.

Интровертността и екстровертността обикновено са сравнително стабилни черти, но поведението може да се развива. Един интроверт може да стане по-уверен социално, а един екстроверт може да се научи да слуша по-дълбоко и да се чувства по-добре насаме.